Все по рядко се питам: кое е по-важно – да обичаш или да си обичан? С годините прогонвам статуса „влюбеност“, защото е твърде изискващ и егоистичен и все по-често се улавям, че се чувствам прекрасно, когато съм заобиколена от хора, с които мога да се споделям свободно, без да се притеснявам от предразсъдъци и наказателен вот, че съм странна птица.

Има хора, които точно заради опакостта ми, ме харесват, харесват шилото в мен, харесват човека, който открито се разтваря с тоталната си чупливост и ръбатост. Хоризонтите на личната съвместимост с реалността след известно натрупване на годините все по-малко ме притесняват – да се харесам на някого не ми е кауза. Разбира се, оценявам, че все пак проявата на възпитание и респект към света на другите е важно условие, за да сме част от цялото.

Обществото се дави в океан от императиви, в които да си нормален е уравнение с много неизвестни, заради изкуствени правила и категории. И дали, ако те е страх, че щом излезеш навън от сигурния дом, няма да се взривиш от усещането, че ето сега ще умреш, или когато се чувстваш страшно объркан в хаоса от несъстояли се очаквания ти се явява Кени Джи, чиито къдрици устремено се вливат в романтиката на потока от сладникавата му „Songbird“, вече няма никакво значение – щом чувстваш, щом нещо те боли или дразни, спокойно –  жив си!

А животът не е само радост и синева, в него има мъгла и облаци, но както казва Пат от „Наръчник на оптимиста“: „хората губят способността да виждат слънчевите лъчи иззад тях, макар че те са над главата им почти всеки ден.“

Вижте целия текст на Елица Матеева: https://www.marginalia.bg/