Енергията в спектакъла на Харалампиева е насочена към любовта – онази, в която всеки има своя кауза и няма вина, че обича дори когато ревността противоречи на моралния императив. Травмите от миналото предопределят поведението на героите и посоката на техните избори.

Темите за родова памет, вяра и идентичност намират сценична реализация, но фокусът е различен от този във филма. Караибрахим (Стоян Радев) и Манол (Симеон Лютаков) са герои на съмнението – лидери, белязани от вътрешна уязвимост. Режисурата представя на зрителя не безгрешни символи, а хора от плът и кръв – грешници, които търсят своята истина. Тази човешка перспектива заменя митологичния патос на екранизацията с психологическата плътност на театралния спектакъл.

„Време разделно“ е пример как едно литературно произведение може да роди различни художествени вселени – кино и театър – без нито едно от тях да изчерпва или замества другото. Романът на Антон Дончев задава моралните и духовните координати, а филмът и спектакълът са негови отражения – различни по израз, но сродни по същност. Киното визуализира словото, театърът го превежда в живо преживяване, а и двете изкуства се нуждаят от дълбочината на литературната мисъл, за да постигнат въздействие. Там, където литературата формулира ценностите, киното и театърът ги осветяват под различен ъгъл – според чувствителността и духовния хоризонт на своите автори. В този смисъл трите изкуства не са съперници, а съучастници в големия разговор за човека, времето и вярата.

Вижте целия текст: https://spisaniekino.com/