„Тютюн“ е една от 10-те любими книги на българите, според тв формат „Голямото четене“. 

Димитър Димов (1909 – 1966) пише романа в Пловдив, където е доцент в Аграрния университет. Ветеринарен лекар с блестяща академична и научна кариера, той е професор по анатомия, ембриология и хистология на гръбначните животни във ВССИ, София и автор на над 20 научноизследователски труда в областта на ветеринарната медицина.

„Тютюн“ има нелека литературна съдба. Забележителна панорама на времето, когато България се намира в германската зона на влияние, романът, публикуван за пръв път през 1951 г., разглежда въпроса за самотата на личността и натиска на капитала върху нравствените устои на човека. Още на следващата година е заклеймен в дискусия на Съюза на българските писатели за „проводник на западно влияние“ и политически „неправоверно“ съдържание. 

Въпреки поздравителната телеграма от тогавашния министър – председател Вълко Червенков, казионната критика, под предводителството на Пантелей Зарев, оказва натиск върху писателя да промени текста. Така се ражда втората редакция на „Тютюн“ (1954), допълнена с герои в стила на господстващия тогава „социалистически реализъм“ (1955). Десетилетия наред в тоталитарна България се разпространява само тази официална версия на романа. 

Първоначалният му вариант е публикуван отново, благодарение на наследниците, едва през 1992 г. „Тютюн“, преведен на над 30 езика, продължава живота си и на филмовия екран в едноименния филм на режисьора Никола Корабов и оператора Въло Радев от 1961 г.

70 години след излизането на романа и 60 години след премиерата на филма, оригиналният „Тютюн“ оживява за пръв път и на българската театрална сцена във Варна с драматургичния вариант на Юрий Дачев, изграден върху литературния оригинал.

„С пълното съзнание, че се намирам в един чужд свят, се опитвам да взема от него онова, което мен ме вълнува и колкото и да звучи нескромно, по някакъв начин да преведа на театрален език, да подготвя за театрална постановка една литература, която носи в себе си скрита драматургия, но не достатъчно категорично. 

Искам да благодаря за доверието към мен на Теодора Димова – самата тя прекрасен писател и драматург, защото след „Поручик Бенц“ тя за втори път ми разрешава да работя върху текст на баща й Димитър Димов. 

Театралната версия започва много по-късно от романа, т.е. пътищата на Борис и Ирина не са разгърнати в тяхната последователност. Действието започва от срещата им в София, когато те, увлечени в своите амбиции, вече са попаднали в един друг, не техен свят. 

Да се концентрира в тази посока историята, да се намерят пресечни точки в сценичните срещи между героите, за да се постигне едно сгъстено действие – това е нещо, което театърът иска, за разлика от белетристиката, която има силата да се разгръща спокойно, нашироко“, споделя Юрий Дачев.

Режисьорката Бина Харалампиева извежда на първо място в„Тютюн“ разпада на личността. „Ние се фокусираме върху основната тема – изследването на човека в извънредни обстоятелства, в условията на Втората световна война. 

Войната дава своето отражение и макар усещането за нея да не е толкова непосредствено, целият сюжет е изграден върху постулата, че светът е разяден от войната. 

Хората изглеждат сякаш урочасани от онези зли страни, които се таят дълбоко в човешката душевност – властта, парите, алчността, стремежа да владееш и манипулираш хората около теб, амбицията да притежаваш все повече и повече. 

„Светът не е измислен по друг начин, освен с пари“, както гласи една великолепна реплика в нашия вариант на „Тютюн“. Мечтата да властваш над другите, също е могъща амбиция и също разяжда човека отвътре.

Естествено, както във всяка епоха, така и днес ние – актьорите и аз като режисьор на представлението – интерпретираме. Интерпретираме онези явления, които са важни за обществото ни в момента и за нас самите, а темите, които ние извеждаме в „Тютюн“, намирам за разтърсващи. 

Надявам се, че те ще въздействат по същия начин и на зрителя“, обяснява концепцията си Бина Харалампиева.